Skip to content

How do you change a culture?

28.04.2014

655-402-selo-rozovo(I am writing this in English because I need the input of my non-Bulgarian friends.)

Earlier today, I read a report about three Syrian families (17 people, including several small children) in Bulgaria who had been granted refugee status and living in the village of Rozovo. The families had been renting a house there for a few DAYS but this morning were forced to leave after growing pressure by the locals, who did not want them there. The reasons given by the locals are so insanely disturbing, I am really embarrassed to repeat what has been said but here it is. These have been given as reasons why these people should not be allowed to stay:

  • „Bulgaria is for Bulgarians.“
  • They (Syrians) are dirtier than gypsies.
  • They might damage locals’ properties.
  • Locals are worried about sexual violence.
  • Rozovo is a „clean“ village, there are not even gypsies there (!!!)
  • „We are afraid of foreigners, we don’t know what sort of people they are. We want our village to remain peaceful. We haven’t used violence against them.“
  • They must leave, or else!

This is disturbing for so many reasons, it’s really hard to figure out where to begin but what has been especially infuriating about this is the total lack of involvement or engagement by local law-enforcement. Granted, I wasn’t there… so I may be giving an inaccurate account of what actually transpired on the ground, but from the various news reports that I read and cross-referenced, it appears to me that there were police officers present at the various protests staged by the locals but what they did was stand around. It sounds like there were there to stop people from physically attacking the refugees but they did not disperse what was clearly a crowd motivated by ethnic hatred and prejudice and clearly focused on intimidating the refugee families to the point where they would decide to leave. (Mission accomplished).

All of this is happening as Human Rights Watch (HRW) is getting ready to present TOMORROW a report on the treatment of refugees by Bulgarian Border Police. According to the report, which has been vehemently disputed by the Bulgarian Minister of Interior, Bulgarian border policemen are forcing Syrian, Afghan and other refugees. According to HRW, Bulgarian refugee policies are appallingly inadequate. The living conditions in the refugee settlements are awful, children without parents are not taken care of in any way and there is absolutely no effort being made into supporting refugees in getting integrated or having an iota of chance to normal life while in Bulgaria.

What makes me sick about the case of the Rozovo families is that it absolutely demonstrates how hopeless the situation is. Bulgaria’s half-assed refugee program is not a legal problem, it is a cultural problem. People who hold racist beliefs can’t create policies that are not racists. Syrian (and other) refugees are becoming victims of unexamined prejudices and stereotypes and no push from the EU (or the US or whoever) can have any actual impact until these prejudices truly become a topic of discussion and national dialogue. What could any policy solve the Rozovo case when some guy is posting a Bulgarian flag in front of the refugee’s house, yelling „Bulgaria is for Bulgarians“ and still maintains that his protest has „nothing to do with ethnicity“. These people don’t think they are being racist. They are doing what they’ve got to do for „for their children.“

So, my question to you: how do you change a culture that is in desperate need of changing and FAST.

 

 

Разследващите и социалните журналисти

23.04.2014

Image

Докато четях ето тази статия, представяща новите водещи на новинарската емисия на bTV, забелязах че и Иван Георгиев, и Лиляна Боянова са завършили СУ-Журналистика. Той е специализирал разследваща журналистика, а тя социална (интересува се от теми, свързани с образованието и здравеопазването). Очевидно и двете сфери – и разследващата, и социалната – журналистика са еднакво важни и значими, но ми прави впечатление, че почевето разследващи журналисти в България са мъже, а повечето социални репортери са жени.
Някой има ли наблюдения защо това е така?

Двете най-опустошителни думи, които чува едно момче

27.12.2013

Двете най-опустошителни думи, които чува едно момче: БЪДИ МЪЖ.

Ние, протестиращите

20.06.2013

Ние, протестиращите

 

Готин проект на TED-BG. Включете се.

Емигрант няколко пъти

16.06.2013

Когато гледаш отдалече какво се случва в държавата ти по време на политическа криза, се чувстваш емигрант няколко пъти.

Първо, защото виждаш, че на хората им е прикипяло и искаш да си там с тях, на площада. Защото знаеш, че са прави.

Втори път, защо трябва да обясниш на твоите хора там, където си в момента… какво точно се случва, защо хората в България протестират. Защо хиляди са се изсипали на улицата. И докато обясняваш кой на кого е син, какви бизнеси имат и в какви корупционни схеми са замесени… виждаш как човекът срещу теб започва да гледа все по-объркано и неразбиращо. Не му е ясно как всички знаят, че еди-кой-си е престъпник, а той продължава да трупа политически и финансов капитал. Нали има закони?! Съдебна система?! Еми… има, ама не работят.

Image

Image

И трети път, докато гледаш снимки и следиш update-и от протестиращите… все млади хора, на твоите години… и в един момент усетиш, че хомофобските политически шегички… в крак с така обрисувания политически цирк… започват да ти идват малко в повече. Трудно ми е да се идентифицирам с държава, в която хората изпитват по-голяма толерантност към политическия произвол и потъпкването на закона, отколкото към свовободата на себеизразяване и сексуалната ориентация на хората.

Шефе, къде ми е короната?

25.03.2013

oldphoto-fairyprincess-graphicsfairy008aДнес искам да ви разкажа за моя приятел Иван, чието поведение едновременно ме вдъхновява и ужасява, буквално всеки ден.

Въпросният човек е с официална позиция „Административен асистент“ в един от факултетите в Университета, където работя. Работи директно за Декана на факултета. Отговаря за програмата му, координира административните функции на офиса, менажира кореспонденцията. Въобще, стандартна офисна работа. Иван, обаче, е грамотен и любопитен човек и съответно успява да свърши всичко точно както трябва и три пъти по-бързо, отколкото се очаква от него. Две седмици след като го бяха назначили, той вече скучаеше. На третата вече си предлагаше услугите: да помага на други хора във Факултета, да участва в срещи ей така от интерес. На четвъртата вече даваше идеи за подобрение на този и онзи процес на работа. На петата седмица, Деканът на Факултета създаде между-ведомствена работна група по устойчиво развитие и покани Иван за Председател. Колегите започнаха да се шегуват, че са го повишили, за да им се махне от главата. Което не е точно така, защото Иван председателства въпросната работна група в допълнение към административните му задължения. Но е факт, че той е един от важните хора в университета в областта на устойчивото развитие, в работната му група има представители от всички академични дисциплини, университетски администратори, студентски групи. А когато местни журналисти имат въпроси, свързани с темата, вече звънят на Иван.

Този тип (леко-нахално) заграбване на привилегии и правомощия не е много присъщ на нас жените. Ние най-обичаме да си вършим старателно работата без много много да нахалстваме и да се самоизтъкваме. И си мислим, че ако работим много и добре, някой ще свика общо-фирмено събрание, ще изкаже благодарствено слово за това колко добре си вършим работата и накрая, ще постави диамантена корона на главата ни. Ей така, защото заслужаваме. В един справедлив свят, сигурно повишенията са перфектно отражение на уменията и заслугите… но в света, в който живеем, корони не получават дори най-трудолюбивите.

Не съм питала и честно казано бих се изненадала, ако в резултат на всичката тази самоинициатива, заплата на Иван е станала по-висока. НО, не мога да не си призная, че откровено се възхищавам на предприемчивия му подход към работата. Може би тук и в момента, по заплата той все още се води „секретарка“, но след само една година работа, CV-то му изглежда бомбастично и то единствено защото не се свени, а настоява за повече задължения, повече отговорности, по-сериозна титла (та макар и без финансово поощрение). Аз не съм от скромните и общо взето с годините ми става все по-лесно да бия камбаната, когато съм постигнала някакъв успех. Но откакто срещнах Иван, започнах често да се питам… как би постъпил Иван? И малко… срам-не-срам… предлагам, изисквам и… напред.

Вие как постъпвате в такива ситуации? Чакате ли някой да ви поднесе корона или изисквате поощрение? Ако можете да споделите опит за това как хем да не оставим добре свършената си работа незабелязана, а в същото време да не бъдем съвсем нагли и нахални… моля, оставете коментар отдолу след текста!

А междувременно, ето тук цяла статия за жените и короните, за която научих от…познахте… Lean In на Шерил Сендбърг. ;)

Синдромът на Измамника

18.03.2013

secretsТози текст е от… тайните. Малко ми е смутено да го пиша, да не кажа, че ме е срам. Но в името на всеобщото благо, ето го.

От книгата на Сендбърг научих, че едно от най-ужасяващите неща, които съм изпитвала в професионалния си живот, всъщност не e само лично мое преживяване, а си има име. Даже е „синдром“. Нарича се „Синдромът на Измамника“ и описва психологическо състояние, при което човек не може да интернализира собствените си постижения. Синдромът се проявява в моменти, когато всякакви външни фактори сочат, че си успял, че си се справил добре, че заслужават поощрение и комплимент, а ти вътрешно се изяждаш от угризения… Защото ЗНАЕШ, че е станала някаква грешка; че не си се справил чааак толкова добре; и че какъвто там елементарен успех е бил постигнат… то той е дошъл благодарение на чужда помощ, късмет, липса на по-добър състезател и въобще всякакви други външни фактори. Най-ужасяващото на всичко това е, че започваш да изпитваш агонизиращо чуство на вина и СТРАХ, че ще те хванат… Че шефът ти ще разбере, че не си умен и работоспособен. Че колегите ти ще те изобличат. Че балонът ти ще гръмне и ти ще се пръснеш на малки парчета върху конферентната маса.

Аз лично съм се чувствала по този начин доста пъти, но най-ярко си спомнам това чувство докато учех за магистърската ми степен. Бях в престижен университет, подготвяха ме за университетски преподавател и бях заобиколена от много умни професори и студенти, които толкова откровено вярваха в мен и ме подкрепяха, че всяка сутрин се будех облята в пот…. Днес е денят, в който всички ще разберат, че не съм толкова умна, колкото си мислят. Днес ще разберат, че никога не съм чела Хегел. Днес ще ми зададат въпрос, на който не само няма да успея да отговоря, но ще блесне колко неграмотна съм всъщност. Днес ще ме изобличат. Днес ще ме изобличат. ДНЕС ще ме изобличат. Ужас и агония няколко години подред. Само като си помисля, започва да ми се повдига.

Според Сендбърг, от Синдром на Изманимника страдат и мъже и жени, но при жените синдромът има по-парализиращи действия. Това е така по много причини, но особено защото жените принципно подценяват себе си (а мъжете принципно се надценяват). Затова много жени примерно се страхуват да проявят инициатива на работното място (за да не привлечат внимание върху факта, че са „некомпетентни“), много жени не се борят за повишения (да не си помислят, че много съм си повярвала), много жени дори се отказват да кандидатстват за конкретни работни места. За сравнение, ако един мъж гледа обява за работа и си мисли, че покрива около 60% от изискванията… той кандидатства. Повечето жени кандидатстват за конкретни позиции, ако са убедени, че покриват 100% от изискванията. Жените разсъждават: не мога да го върша това. Мъжете мислят: искам да мога, ще се науча в процеса на работа.

Една приятелка ми каза, че когато кандидатствала в университета, едно от изискванията било представяне на портфолио. До този момент не била виждала Фотошоп, а вкъщи дори нямали компютър. Тя отишла в интернет клуб, разровила в интернет, свалила каквито картинки харесала и представила като свои. Знаела, че МОЖЕ да научи Фотошоп. Просто било нещастно съвпадение на обстоятелствата, че в момента, в който трябвало да представи портфолио… тя ВСЕ ОЩЕ не се била научила. Не съветвам никого да представя чужда работа за своя и не мисля, че ако аз бях на нейно място щях да постъпя по този начин. Но нейната кариера е факт и много от четящите този текст в България живеят с работата й… Факт.

Първият съвет на Сендбърг относно как да се справяме със злокобната спирала на самомнителноста е да се преструваме, че вярваме, че заслужаваме успехите си… докато наистина си повярваме. На мен този съвет ми харесва. Към него добавям личното ми правило: никога не протестирам срещу комплименти. Вие?

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 94 other followers