„Разводно“ порно
Ще ме извинявате, че отново ще споменавам Еat, Pray, Love… но исках да ви питам… видяхте ли статията Another Stage of Divorce, която се появи в New York Times преди няколко дни?
Авторът на материала, Брус Файлър, разсъждава върху сравнително нови данни, които сочат, че да, броят на браковете (в Америка) намалява, но паралелно с това, намалява и броят на разводите. Файлър няма сериозно обяснение защо се случва така, но обръща внимание върху феномен, който той нарича „разводно порно“.
С две думи, напоследък навсякъде около нас е пълно с истории за развеждащи се хора: Eat, Pray, Love; Mad Men; онлайн форуми, чатове и пр. По този начин, спекулира Файлър, хората нямат нужда да се развеждат… , защото засищат нуждата си от извънбрачни афери индиректно, посредством разните типове „разводно“ порно.
Аз не съм сигурна, че съм съгласна с Файлър. На мен по-скоро ми се струва, че всичките тези изброени примери (особено книгите и филмите) всъщност помагат на хората да разберат колко е лесно да се загуби една връзка и колко е важно човек да се научи да комуникира чувствата и нуждите с партньора си. Това не е нещо особено ново или революционно. Психолози, психотерапевти и всякакви разцветки феминисти ги говорят тези неща от години… може би най-накрая са започнали да навлизат в мейнстрийм културата.
Вие какво мислите? В България така ли е? По-малко хора ли се женят/развеждат или повече? Можете ли да ми помогнете със статистики? А за „разводното порно“ какво ще кажете? Има ли такова нещо? И, последно, мислите ли, че съвременните партньори комуникират по-внимателно от родителите ни, например?
Eat, Pray, Love
Този уикенд се опитах да намеря приятел, с който да гледам Яж, моли се и обичай. Мъжът ми няма нищо против книгата и екранизацията, но намира Джулия Робъртс за особено антипатична. Каза, че понеже ми е съпруг, разбира се… ако не мога да намеря с кого да отида… ще ме придружи. Но също така предложи и да прозвъни всичките ми приятелки от мое име. Нямаше ама грам желание.
Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.
Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо, реагирам супер негативно на хайп. Промених мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.
Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.
На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.
Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното: да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.
Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.
Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?
На сайта на bTV можете да видите кратък репортаж за разликите в заплащането на мъжете и жените в България. Видеото не е нещо особено различно от нещата, които вече сте чели по темата, но за мен лично (оперативната дума е ЛИЧНО) се откроява по две причини:
1. Интервюираните програмисти са мои бивши колеги: Диана и Иво от Netage Solutions. Netage е супер работодател по много причини, но една от тях е добронамерената атмосфера спрямо жените-служители. Самият факт, че интервюто се е случило в този офис, мисля, би трябвало да говори достатъчно красноречиво. Аз не работя там от вече повече от две години и все още съм голям фен на компанията. Ако си търсите работа, изпратете CV. Ако ви предложат работа: чувствайте се поласкани.
2. Репортерът очевидно е правил research по темата, звучи информирано и непредубедено. Това само по себе си е голямо постижение за представител на българските медии. Човекът не докладва сухи данни, а се опитва да разбера защо се получава така. Разговорът със служителката от социалното министерство за учителките и директорите; коментарът за касиерките и зареждащите рафтовете в хранителните магазини са супер попадения!!!
Репортажът ме кара да се замисля дали ставаме свидетели на някаква качествена промяна в мисленето по темата за половата равнопоставеност в България, особено в медиите… и ако да, каква точно е причината тя да се случва.
После гледам видео за Джони Деп от Бургас и си мисля…, може би… не баш.
P.S. Ако темата ви е интерсна, погледнете материалът ми за жените в ИТ бранша в България, който писах по поръчка на списание .Net.
Видях това. Сетих се за теб.
Преди няколко минути една приятелка ми изпрати снимката (долу), с думите (горе). Awww.
Аз пък видях снимката и се сетих за вас. Помните ли ме? Как сте? Какви любопитни, интересни, шокиращи, тъжни, смешни неща ви се случиха през последния един месец, защото сте Мъж или Жена? Ха!
Помислете хубаво и ми пишете. Аз междувременно ще разглеждам внимателно пълен inbox с мейли от мили хора, които се сещат за мен, дори когато ме няма.
P.S. Към по-старите читатели: няма да повярвате, но с Mr. Ice вече сме приятели. Здрасти, П! ;)
Шах с пешката
Вижте сега една типично женска дилема:
Имам работа, която е ОК, но определено не е Работата на Живота ми. Голямото предимство на настоящата ми месторабота е, че от гледна точка натовареност и часове лесно би могла да бъде осъвместявана с отглеждане на деца.
Деца нямам и предполагам, че няма да имам в следващите няколко години, НО всички около мен ми казват (най-приятелски и добронамерено), че е по-добре да не си търся нова работа (например, Работата на Живота ми), защото едва ли ще намеря такава, която хем да е голямо предизвикателство, хем да е лесно съвместима с отглеждането на деца.
И така на 29 години, аз вече трябва да избирам между това да работя нещо, което ми носи голямо лично и професионално удовлетворение, но да ми е&# майката, ако реша да имам деца ИЛИ да работя нещо, което не ме кефи СУПЕР много, но би ми позволило да бъда нормален родител.
Както казва Кати Блек, шеф на Hearst Magazines, не че съвременната жена не може да има всичко, което пожелае. Просто не може да има ВСИЧКО наведнъж.
Шах с пешката.
